ПОД СРАНДЖАНСКОТО НЕБЕ
Седя под сранджанското дърво бяло
и с тъга мисля, а сърцето ми ридае.
Сълзи се стичат по лицето ми вяло
защо се влюбих в теб, аз сама не зная?
Величествено тече река Велека
и сърцето ми от Демиркапу зове?
Каква е тази моя съдба нелека –
разочарование носи, раздели кове?
Защо открадна съня ми и моята душа?
Зящо нежни пориви в мен запали?
Открих в теб приятел и моя мечта.
Не искам игри нечестни, чувства вяли!
Най – неподходящ и измамен се оказа.
Защо
избрах да се влюбя в теб не зная?
Водите на Велека ми подсказа
да гледам човека в очите, а не да гадая.
Защо с думи вълшебни ме омая?
Защо разби на парчета моите мечти?
Вместо да тръгнем двама към Рая,
сега на два далечни бряга сме аз и ти.
Още не спирам за теб да тъгувам.
Нека Велека събира моите сълзи.
Сред твойте буйни все още плувам,
но за теб сега и завинаги сърцето ми
мълчи.
Автор: Виктория Милчева